Моето място за авторска фотография

Тук се старая да предлагам на вниманието ви качествена авторска фотография и фотографски услуги като цяло – сватбена фотография, заснемане на абитуриентски и абсолвентски балове, свето кръщение, всякакви други важни лични или публични събития, портретна фотография, рекламни материали и още. Можете да следите за споделяни от мен кадри по разнообразни теми, както и да попитате за условията, при които бихте могли да ме наемете. Можете да потърсите съдействие, съвет или дори индивидуално обучение.

Държа да ви докажа, че може да има достъпна фотография и едновременно с това тя да бъде на високо ниво. Не е нужно да правите компромиси. Началото на професионалната ми практика е в репортажната фотография и имам опит с голяма част от българските печатни издания, както и с някои онлайн медии. Ежегодно участвам в конкурси и изложби, за да съм сигурен, че съм в крак с фотографските тенденции в България и по света.

Хората, които се занимаваме предимно с това, не само натрупваме опит, знания и умения. Също така знаем, че приблизително един ден снимки означава още една седмица (понякога повече, понякога по-малко) труд по обработката им – време, което ние сме планирали да посветим на задачата. Поддържаме екипировката си на адекватно ниво, за да можем да посрещнем трудните условия на работа. Умеем да импровизираме и имаме представа кои са факторите, от които зависи финалната визия и кои притеснения са излишни, кое е постижимо и с какви средства. Съчетаваме и художествени похвати с чистата документалност дори в динамични ситуации. Хубавото е, че в сферата на фотографията резултатите могат да говорят за себе си и за автора достатъчно, за да изгради всеки наблюдател своя собствена оценка. За това е направена и тази страничка, макар временна и в постоянно обновяване.

 


Първа самостоятелна изложба

 

Plakat_Silueti_а

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Първата ми самостоятелна изложба е открита до 12-ти май 2015 г. на адрес ул. „Марин Дринов“ 30 в София. Темата е „Силуети“. Остават 12 дни, в които може да бъде посетена. Заповядайте!


В края на лятото

по "Вино от глухарчета"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За „Вино от глухарчета” и летните спомени.

Малките чудеса… Те са навсякъде и само чакат да бъдат разпознати, да им бъде повярвано, да зарадват някого. Могат да бъдат случки, срещи, запознанства, спомени, някакви стимули за сетивата, но за да ги възприемаме като такива, трябва да са невероятни или поне малко изключителни. Кой друг освен съзнанието ни ги призовава? Примерът ми е грубоват и сякаш изкуствен, но все пак истински и не по-вероятен от скромно чудо.

Преди година търсех снимка, с която да илюстрирам малка статия, увода на която с малки промени четете сега. Точно тогава обстоятелствата решиха да се наредят като по поръчка – млада посетителка на изложбената галерия, в която вървях, стискаше глухарче в ръка. А тъкмо това търсех и затова я последвах в тълпата, докато не успея да заснема това глухарче, без да се натрапвам и когато най-сетне имах този шанс, тя вече държеше чаша с бяло вино или шампанско до него. Това бе смайващо съвпадение – случи се броени дни, след като бях прочел книгата „Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри и броени дни преди края на лятото. Избрах към тази перфектна основа за колаж да добавя един от любимите си моменти под формата на друга снимка и така, също като дядо Споулдинг, бях запечатал за когато ми потрябва 44-тия ден (онзи в чашата) на най-обичания от децата и старците сезон.

Към края на това лято нямаше как да не се върна назад.


Бурята

Бурята

В нощта на наводненията южно от Бургас спахме на палатки северно от Бургас. Не че нямаше страшно много дъжд и при нас… на сутринта разбрахме, че било близо до нормата за месеца в рамките на една нощ… Но палатките бяха опънати на равничко и се събираха плитки локви тук-там по поляната. Толкова. А мълниите падаха в задния ни двор, известен още като бургаското летище Сарафово. Голям трясък, голямо светене, голяма работа… Ама на мен ми се щеше да изляза и да пусна една вода. Но такава вода ни пускаха отгоре, че реших да стискам. И заспах някак. Два часа по-късно станах, защото вече два пъти бях сънувал как се облекчавам, пък ме беше страх на третия-четвъртия да не намокря палатката отвътре. Дъждът беше по-слаб и мълниите се бяха изместили към Бургас, но бяха много начесто и вместо да си легна, отидох за статива и камерата. Смених обективите, застанах до „Кочинката“ и започнах да дебна. А те мълниите срамежливо намаляха, оредяха, отдалечиха се… Три пъти си сгъвах стативчето и прибирах екипировката в раницата и те три пъти отново зачестяваха. Не се отказах и стигнах до тази снимка след един час стърчане под стряхата на някакви постройки за животни – между 04:00 и 05:00 часа. После си доспах чак до 07:00.


Едно неочаквано пътешествие зад граница – част втора: Назад към Тюленово

 Както отбелязва често моят добър приятел, ъндърграунд мислителят Естебан Карамачо, „всичко хубаво си има край, само кренвиршът си има два“. Е, един ден в Букурещ бе едновременно много за мен – много получих за това време, но и съвсем не ми стигна – да не забравяме, че съм ненаситен. Без повече увъртане – време беше да хващаме обратния път.

Този път Силвия и аз решихме да не хващаме авто-стоп през магистралата, а и да изпробваме нов маршрут. Сякаш по-спокойни щяхме да се чувстваме, ако минем по-скоро на българска територия, а тя бе съвсем близо – директно на юг през Гюргево и мостът към Русе. Крайната цел бе завръщане в Тюленово, където ни очакваха приятелите, палатките и велосипедите ни.

От хостела вървяхме само няколко минути, преди да хванем метро към голям пазар близо до гробищен парк. Главна улица оттам продължаваше в нашата посока и я следвахме пеш донякъде, после по табелките, а и по указанията на местните, завихме веднъж надясно и после отново наляво, докато не бяхме на изхода в правилната посока.

Човекът, който ни вози до Гюргево и малко преди границата, бе разговорлив и искаше да зададе много въпроси, но за съжаление не намерихме език, на който да разговаряме пълноценно.

Пеш по пладне пресякохме граничните пунктове и самия мост над Дунав. „Мадама“ подхвърляха шеговите служителите, разглеждащи личната ми карта, на снимката на която съм все още с коса по-дълга с две-три педи от сегашната (сега е не повече от сантиметър). „Маями бийч“ сочиха ни някаква зона встрани от моста, където явно хората обичаха да ходят на плаж. Бреговете и островите отдолу са обрасли гъсто с дървета и вероятно увивна растителност, но по перифериите им действително има пясъчни ивици.

За пръв път виждах конструкцията наживо. Вървейки бавно по нея в тясната пътечка между мантинелата на пътното платно и перилата откъм реката, имах шанс да създам собствени впечатления от мястото, заедно с реката между два хоризонта. Влаковете, преминаващи на долното и прикрито в по-голямата си част от нас ниво, създаваха осезаеми вибрации, но не и такива, които да предизвикат неприятно чувство за нестабилност или изобщо някакъв дискомфорт за стъпващите отгоре. При възможност бих останал там повече и бих се връщал в различни моменти. За любителите на фотографията локацията има какво да предложи и предполагам би била интересна не само на мен. Нормално оттам се минава в превозно средство, обаче. Спирането на дори малък автомобил в отсечката между двата бряга не ми изглежда съвсем разумно. Вероятно при желание за разходка по моста е по-добре човек да остави МПС-то си паркирано от едната или другата страна.

За щастие веднага след границата се отбиваше нашият път през Силистра и Добрич, а така или иначе времето напредваше, та нямаше как да разгледаме Русе. Не и този ден. Веднъж вече бях минавал през града, може да се каже, че отново съм бил под напрежение и съобразяващ се с препускащите часове, преследван като бонус от лятната жега.

Оставаха повече от двеста и петдесет километра, които в крайна сметка успешно щяхме да преминем, макар и навлизайки в тъмната част на нощта между пътното колело преди Балчик и крайната ни дестинация.

Кулминацията на този ден, обаче, бе пътуването ни между Силистра и селце, намиращо се на тридесетина километра на изток. Чудно бе въодушевлението на Силвия, когато осъзна, че човекът с камиона за дърва все пак ще ни качи в опразнената открита каросерия, където се возеха и малките му помощници. Те се прибираха от работа уморени, а за нас това щеше да е повече веселба, отколкото важен превоз. За мен означаваше много раздвижени кадри, уникална атмосфера, в каквата много рядко попадам… плюс това, което този етап бе и за спътничката ми – вятър в косата, ниското слънце на късния следобед, усещане за свобода. Малкото приключение ни остави толкова радостни, че аз лично нямах против да спя и в някоя канавка след това, ако се наложи. Късметът си беше заслужил почивка. Но той остана с нас до самия финал.

Назад към Тюленово


Едно неочаквано пътуване зад граница – част първа. На авто-стоп до Букурещ

Двадесет и четири часа преди началото на този етап от ваканцията изобщо не го бях очаквал. Дори не съм предполагал, че в обозримо бъдеще ще ми хрумне да тръгна натам. А още преди пътуването да бе приключило, не исках да помислям колко ценно преживяване съм щял да пропусна на косъм…

Ще разкажа отдалеч, защото цялата история ми донесе вълнуващи спомени.

Започнах малко насила и доста по навик – от няколко години в началото на август все използвам комбинация от железопътен и велосипеден транспорт, за да се добера до брега край Тюленово – сборище на катерачи, гмуркачи или просто любители на почивката на страна от населените курорти. Място, където сутрин по изгрев виждам делфините, а следобед търся отчаяно малко сянка между скалите, по които лазят хора. За четвърта поредна година този ритъм не успява да ми омръзне. Но за посещенията си в този район вече съм разказвал.

А какво се случи този път? За начало – тръгнах сам. Още от края на последната зима убеждавам разни другари колко хубаво ще изкарат, ако ме придружат и мнозина бяха изявили желание да пробват или дори да дойдат за пореден път, но… желанията и възможностите се разминаваха, обстоятелствата се наредиха така… и нямаше кой да ме придружи. Което почти ме отказа. Но в крайна сметка реших да си дам сам начален тласък и просто да натоваря колелото на влака, а оттам нататък всичко да потръгва както ще.

Шансът беше с мен, обаче. И малко лош – предимно под формата на няколко спукани гуми, но предимно добър.

Събота сутрин. Още във влака срещам малка групичка – едно момче и две момичета, които имат съвсем същите планове като мен – да слязат в Добрич и да въртят педали до Тюленово, където те отиват за пръв път. Всъщност и те самите са катерачи (като някои други, не като мен – аз не съм… още) и са чували за практикуването на дисциплината Deep Water Solo по онези места. От първите няколко минути разговор ми е доста лесно да им се доверя и да пратя преносимия си компютър и друга излишна част от багажа си с автомобила на техни приятели, посрещнали ги на гарата. А аз вече съм решил, че ще се съобразявам с тяхното темпо и ще се движа заедно с тях да показвам пътя, въпреки по-добрите възможности на моето колело (тази година след предишен горчив опит за пръв път съм решил да тръгна с пригоден за шосе модел).

Неделя късен следобед. Аз вече съм снимал покрай скалите над морето, мнозина са се катерили, някои сме скачали отвисоко във водата, всички сме се пекли на големия пек. След това с колелата група от вече шест-седем души сме стигнали до плажа на Шабла. Връщаме се обратно малко преди залез, когато едното момиче – ще я наричам Силвия – споделя, че иска следващите дни да прави нещо различно. Останалите имат намерение да прекарат няколко дни все около това място, а тя си мисли… защо да не остави колелото при тях и да стигне някак някъде малко по-далеч… Това започва да звучи доста добре, преди тя да казва Букурещ. А? Чакай, какво? Къде? Буку-по-дяволите-рещ? Защо чак там? Такива мисли ми минават, а тя допълва, че го е решила вече и ако има кой да тръгне с нея, ще бъде на авто-стоп, иначе – сама с автобус, дори да струва много. Просто няма по-удобен момент за нея да посети тази чужда столица. Радвам се на честта да бъда попитан и поканен, но съм хванат неподготвен и малко шокиран от мащаба. Още повече – в момента на зараждане на нейната идея тя си представя как това ще се случи в рамките на едно денонощие. Което ми се струва нереалистично. Но не отказвам съвсем предложението, а го оставям да виси. Ще опитам да взема решение до сутринта. Заявявам, че това трябва да се координира с цялата група така или иначе, защото групата ще стои и ще чака завръщането на експедицията (от един или повече).

Понеделник сутрин. Ставам отново преди изгрева, след като съм зъзнал под открито небе в лекия си спален чувал. Ранното ставане е най-лесно, когато не ти е комфортно да лежиш. Този път и Силвия се е измъкнала от палатката си и наблюдава появата на Слънцето заедно с мен, но не коментираме нищо за обсъжданото предната вечер пътуване. Само вече знаем, че всички от групата имат нагласата да чакат – с това проблем няма. А аз все още нямам нагласата да тръгна. Утрото се изтъркулва и денят отива към горещата си част. Насаме съм с мислите си в банята на едно дворче и изведнъж решавам, че единствената причина да не тръгна за Букурещ би била присъщата ми инертност и нежеланието да се откъсвам опасно много от скучния си ежедневен ритъм. Пък уж посещаването на нови места е полезно и за професионалното ми развитие. Само дето столицата на Румъния не ми звучи обещаващо, не очаквам да е особено интересна. Опитът се обажда и припомня на „глупака такъв“, че всеки път така си е мислил, преди да отиде и да види.

Минута по-късно обявявам готовност да тръгна. Веднага сортираме нужен багаж и такъв, който ще остане в Тюленово, поглеждаме към картата върху нечий дисплей, избираме маршрут през Дуранкулак, Мангалия и Констанца, правим последни уговорки и сметки, че вероятно отиването и връщането ще ни отнемат между два и три дни…

И сме на пътя!

Понеделник по обяд. Сменили сме три превозни средства до границата и сме я прекосили пеш. Влизаме в първия курорт от румънската страна – Вама Веки. Търсим банкомат, но не намираме работещ в наша полза такъв. Излизаме от северната страна и стопираме. Следващата спирка за нас е Мангалия, а дотам сме обменили няколко думи на английски с човека, който ни вози. Оставя ни близо до изхода на града, откъдето виждаме пътни знаци, които ни канят да посетим Венера или Сатурн. Това ни се струва прекалено за момента и решаваме да си останем на Земята. А по-нататък по шосето, вече от прозореца на следващия автомобил, в който се возим, забелязваме отбивки към Юпитер и други планети. Или може би къмпинги с подобни имена.

По-късно. По някое време през вече не толкова ранния следобед сме успели да се нахендрим доста качествено на доста неудобно място – на осем километра южно от Констанца и точно преди качването на магистралата за Букурещ. Кратък културен обмен с любезни пътни полицаи са ни довели до извода, че не е хубаво да опитваме под носовете им да се качваме пеш на самата магистрала. Затова си чакаме преди нея, вдигайки палци и размахвайки надпис с крайната ни цел, направен с лак за нокти върху гърба на разпечатаните лекции на Силвия. Едва по-късно осъзнаваме, че от Констанца има други изходи, водещи към Букурещ, при това в правилната посока – директно на запад, а не на юг, където стоим и на практика гледаме потокът от автомобили, тръгнали по-скоро натам, откъдето ние всъщност сме дошли. Следва кратка драма в една маршрутка, където сме се качили в резултат на неразбирателство. В крайна сметка се оказваме в самия пристанищен град, от който се опитваме да се отдалечим. Може би за добро – след час и нещо вървене през него най-сетне успяваме да купим пътна карта на Румъния и тръгваме да излизаме на запад към друго включване в магистралата.

Този път ни се усмихва късметът вследствие на друго неразбирателство. Един човек отбива колата си, за да ни упъти, виждайки че разглеждаме карта. Но не говори английски и включва съпругата си на високоговорител по телефона. Разговаряме с нея и тя предлага той да ни остави някъде след началото на магистралата, ние много благодарим, а той не знае какво тя е предложила. Спорят нещо на румънски език и – никаква изненада тук – жената побеждава. Мъжът след това е още по-услужлив и изминава сериозно разстояние по пътя за Букурещ, преди да хване страничен път наобратно. Стоим на локална пътна лента преди тя да се включи в магистралата, след като така са ни предупредили всички досега. Но никой не минава в нашата посока и всъщност никой не се качва оттам, та решаваме в крайна сметка да пренебрегнем добрите съвети и опасенията, свързани със сърдити пътни полицаи. Ако не искаме да се откажем, нямаме друг избор. А Слънцето е вече ниско и остава не много повече от час светлина. До Букурещ има още двеста километра.

Почти веднага след последния ни ход някой ни качва, защото сме изглеждали много не където би трябвало да бъдем. Този някой е живееща и работеща в Румъния французойка, която ще нарека Мериан. Няколко часа разговаряме приятно с нея, докато пътуваме по здрачаване през Румъния. Вече сме по-спокойни за успеха на мисията. Мога да се наслаждавам на интересни гледки като тази от моста над Дунав, под който на поляна до брега на реката голи до кръста деца ритат топка покрай стадо овце; други хора ритат топка между колонките на бензиностанцията, където са поспрели, за да заредят и да отдъхнат.

По тъмно Мериан ни доставя направо в центъра на столицата, като дори се опитва да ни помогне с намирането на място за пренощуване. Води ни заведе до хостел, който е знаела, но той се оказва вече изчезнал. Притеснена е, вероятно защото положението на двамата чужденци, каквито сме за нея, още не е сигурно. Но след цялата помощ, която дотук ни е оказала, това съвсем не е необходимо. Уверяваме я, че всичко с нас ще бъде наред и по-късно ще се свържем с нея, за да разкажем. В момента ние просто се радваме на успешното си пристигане! Направено е! Оттук нататък всичко е възможно! Или поне дребните неща, които искаме. Не сме далеч от истината, като си мислим така. Още от този момент Букурещ обещава да е много приятно място за опознаване.

На стоп до Букурещ


Съвети и споделени идеи за начинаещи фотографи

Текстовете по темата за 2012 ще опитам да представя чрез събраните тук линкове:

Как да направим интересни сватбени снимки

Рано пиле рано снима

Снимки при ниска скорост на затвора

Градски сюжети

А през следващата година ще добавя и нови теми. Ето и някои от добавените вече (началото на 2014)  статии:

Автоматизация на поредица от действия във Фотошоп

Режимите на преливане във Фотошоп

Съвети за избора на фотоапарат – част първа

Съвети за избора на фотоапарат – част втора

Междувременно, отправям най-важния призив към тези, които искат да станат по-добри фотографи – снимайте често и търсете обратна връзка. И пак снимайте!


Фото екипировката, подходяща за начинаещи.

Често приятели и познати се допитват до мен, когато се чудят какъв фотоапарат да си купят. Но представите ни за добра машина са толкова различни в началото, че почи никога не ги уеднаквяваме към края на всеки разговор. Ще обясня защо това е така. Ще напиша и какво препоръчвам да търсите в един фотоапарат. Това е основната идея. Но всичко това е само  лична позиция!

Какво точно искаме?

На човек му се иска да направи един избор, една покупка – оптимална – и с това да приключи влагането на средства. Питат ме кое е най-доброто в рамките на даден нисък бюджет. Но няма еднозначен отговор и всичко зависи от целите. Затова най-напред трябва да си изясним: искаме да развиваме фотографията като сериозно хоби, искаме да я прилагаме за нещо или искаме да имаме хубави снимки за спомен? Първоначално и аз исках просто да имам нещо, с което да снимам. Да не се развали дълги години и ей така да стана голям майстор. Сега онези 300 лв., дадени за малък компактен апарат, ми се виждат зле похарчени. Ако тогава знаех какво да търся, щях да си спестя една грешка. Дължаща се налипса на знания. Но обикновено не се доверяваме на опита на другите, а държим сами да се научим от собствените си грешки. На практика при мен е така. И все пак времето от година и половина, в което съм използвал единствено компактна 4 МП камера, не е изгубено.

Но от сегашната си позиция твърдя това: Ако искате да се развивате и да превърнете снимането в цел само по себе си, ако това желание не замре, а се засили, ще поискате да смените компактната камера с огледално-рефлексна – DSLR (ДСЛР като груба транскрибция) – онези големи тела, на които се сменят обективите и гледаме през тях чрез огледална система. Тук има доста подробности, някои от които ще спомена по-късно. Дали ще го поискате навреме… не е толкова важно,тези избори не винаги са рационални, но ги правим.

За мен е грешка и да започваме със скъп набор от части на екипировка,та защото винаги може да се окаже, че все пак ни е нужно нещо различно. И защото липсата на някои възможности ни учи именно какво не ни достига – така ще го оценим по-добре впоследствие. Е, ако имате пари в излишък и можете да си позволите, защо да не пробвате – може и да сте се ориентирали правилно от самото начало. Тук се опитвам да помогна в друг случай – да научим да правим правилните компромиси, когато такива се налагат.

Ако искате да снимате себе си и приятели, посещаваните от вас места и събития, ако това е за развлечение, аз не мога да ви дам съвет. Вие знаете какъв лукс можете да си позволите и кои възможности ви доставят удоволствие. Но ще изведа от дотук казаното един извод: Ако искате да се учите, вземете сложна система, дори стара и евтина; ако искате да снимате просто и да посрещате всички нужди с едно средство, тогава потърсете сами  вашата оптимална компактна камера. Такава на мен не би ми вършила работа и не бих изразходвал средства, но това е спрямо моите нужди.

Предпочитам да гледам на фотоапарата като на инструмент и от неговите параметри са частично зависими резултатите.

Популярни заблуди. Разлика между качество и цена…

– Повече МегаПиксели означават по-добро качество на изображението. Не е така. Дори от един момент нагоре твърде многото МП може да вредят на качеството на картината. Тогава са единствено маркетингов трик за оправдаването на нови и нови модели. Хубавата оптика е това, което дава красива картина. Хубав обектив на 6 МП камера е по-добре от 18 МП камера с вграден обектив. Обемните обективи на огледално-рефлексните камери побират по-големи лещи, което е положителен фактор;

– За добра DSLR система трябва да се отделят много пари… Ако започвам сега, ще намеря някой модел от среден клас на старо, произведен пред 5 години, например и само с 6 до 8 МП. Или модел от най-нисък клас с около 8 до 12 МП и това за около 400 лв. заедно с най-елементарен варио обектив. После ще надграждам с времето. Но не бих дал същите пари (а теса дори повече) за компактна камера от по-високия клас – ултра-зуум и т.н., защото за мен не си струва в дългосрочен план. Добрата учебна огледално-рефлексна система може да струва по-малко от най-нов модел мултифункционална компактна камера. С такава ще навлезем по-навътре във фотографията, ще имаме и някои по-качествени резултати, но по отношение на разнообразието ще сме принудени на известни компромиси;

– С компактна камера не можем да се учим на фотография. Това пък е обратната позиция – другата крайност. Можем да се учим на креативност. Имаме много ограничения, но те налагат търсенето на различен подход, за да постигнем нашето. Няма да имаме качество на изображението, но идеите и оригиналността са по-ценни, когато говорим за изкуство. Е, някои похвати ще са ни недостъпни, но пък ще се съсредоточим върху използването на малкото, което имаме…

Предимства и недостатъци на Огледално-рефлексните системи:

С тях можем да придобием техническа компетентност, която е почти невъзможна, ако се учим с компактна камера в ръка. С тях имаме относително! най-пълен контрол върху процеса на снимане и съответно – върху резултатите.

Важни функционални предимства:

– По-широк диапазон на всички променливи, чиято функция е крайния резултат. Това може бие постижимо и на ниво компактни камери, но не се прави поради политиката на производителите.

– Скорост на загряване при включване и скорост на възпроизвеждане на картинката след натискане на спусъка – приблизително снимаш това, което виждаш сега. В динамични ситуации е изключително важно, иначе изпускаме момента. Да, компактните камери, включително тези с ултра-зуум, имат режим „спорт“, но това означава единствено, че настройките са оптимизирани за висока скорост на затвора. А ще са нужни една-две секунди, преди да се задейства целият механизъм, създаващ изображението. Това е една-две секунди, след като сме искали да уловим дадена сцена;

– Серии от снимки – по няколко в секунда – дават възможност за избор на най-сполучлив кадър измежду няколко. Например едно салто или едно премятане траят по около секунда. С три кадъра в секунда и добро разчитане на времето имаме подготовка, пиков момент и приземяване… или две междинни фази преди и след пиковия момент. С шест кадъра в секунда имаме и пика, и междинните фази. С компактна камера за три кадъра са нужни поне пет-шест секунди;

– Възможност за добър контрол над фокуса! – незаменимо предимство. Автофокусните точки ни дават възможност за прецизен избор (в сравнение с автофокусни зони при компактните модели, където все пак автоматиката се справя прилично). Имаме възможност и за следящ фокус, полезен при движещи се обекти. А отделно от всичко това качествената оптика отделя обекта на фокус от фона по ефектен начин.

Кое е лошото:

– Несполучливите кадри пък са някак по-явно несполучливи. Трябва да понатрупаме опит, преди да започнем да правим хубави снимки с DSLR. Работата с даден обектив е специфична и отстрани незапознатите се учудват, че не сме в състояние да снимаме всичко във всеки момент;

– Тежат, обемни са, забележими са, болят – това има и добри и лоши страни – според гледната точка. Но си е физическо неудобство;

– Няма универсален обектив. Специфични са и за разнообразни цели е необходимо да носим един куфар стъкла, вместо техника, която се побира в дланта ни или поне в малка чантичка. А и качествената оптика все пак е скъпа. Пиша цялата публикация за ситуациите, в които търсим компромисни решения и изхождаме от нагласата да платим минимално, за да можем да започнем… да снимаме добре. Добре е да научим повече, преди да изберем първите си обективи. За щастие обикновено системите се продават в комплект с поне един обектив, който самостоятелно закупен би струвал три или четири пъти повече;

– Оптиката е уязвима – всякакви сътресения могат да я увредят много по-лесно, отколкото тялото на огледално-рефексната камера или цялата компактна камера. А в някакъв по-късен етап тя ще бъде най-скъпата част от екипировката ни;

– Плачат да бъдат откраднати и е наша отговорност добре да си ги пазим.

Какви са проблемите на по-старите модели?

Освен по-малко МП? Е, да, по-малки ще са размерите на снимките ни, но ако не ни се налага да изрязваме в голям размер крайния вариант на всеки кадър – изисквания за някакъв печат, например, това няма да ни бърка ужасно много. Проблемите са други. Значително по-малки дисплеи, където по-трудно можем да се ориентираме с какво качество сме заснели кадъра. Стари процесори, които по-бавно зареждат и визуализират на дисплеите, по-бавно записват на картата сериите от снимкии като цяло налагат повечко чакане и тропане с крак. Не се продават неупотребявани. И понеже се употребяват от известно време, статистически по-голям е шансът да са по-износени. Някои от по-старите модели имат и по-ограничен ресурс на затвора – фирмено е гарантирано, че механизмът ще работи поне 100 000 пъти, преди да се наложи да го сменим, например. При някои модели е толкова. При някои е и повече. При старите от по-нисък клас – само 50 000 гарантирани сработвания. А те са употребявани няколко години и според активността на предните собственици, може да са навъртели 20 000 – 30 000 и т.н. вече. Оттам нататък нищо не се знае. Има случаи и на камери, които продължават да работят след 500 000 щраквания и нагоре. Когато затворът се прецака, трябва да бъде сменен. За по-старите модели малко по малко ще става по-трудно да се намират резервни части, предполагам.

Искам да ви оставя един финален извод от своите наблюдения досега:

Промяната към по-добро ще я желаем по всяко време, без значение какво имаме. Но ще пръснем много повече средства от необходимото, понякога в грешна посока, ако не си отговаряме задълбочено от какво и защо имаме нужда.


В търсене на различната снимка

Една снимка може да бъде много. Може да бъде напълно достатъчна, за да се почувствам удовлетворен след стотици пропътувани километри, след няколко поредни дни на снимане и стотици или дори хиляди кадри в опит да направя нещо по-особено. Всъщност, на нея се надявам всеки път и не всеки път я получавам.

Вероятно повечето запалени фотографи ще се съгласят, знаейки какво имам предвид, а за начинаещите много от това, което смятам да напиша по-долу, ще бъде от полза. А може би мнозина ще помислят „Но разбира се, че искаме колкото е възможно повече добри снимки от всеки излет!“. Няма да споря с това. Защото не става дума за добри снимки. Такива можем да имаме всеки път.

Но кои кадри можем да наречем уникални? Всеки втори, качен в социалните мрежи, очевидно. А малко по-сериозно? Тези, които са особено интересни, но не само поради темата. А защото са различни от останалите по същата тема. Например, уловеният неочакван момент, случил се много за кратко и рязко разнообразяващ ритъма на събитието. Снимката в екстремна ситуация, когато сме на пътя на евентуална опасност за нас или за екипировката ни, поради което трябва бързо да се разкараме. Но пък бързо приближаващите точно към нас обекти са атрактивни и внушителни, създават впечатление за стихийност. От падащите парчета лед има още какво да се желае – не съм постигнал перфектна композиция, а и не е като да приближава масивна лавина или цунами. Но да не прекалявам. Нямаше да бъда допуснат на същото място без каска, а техниката си успях да опазя с нещо като баскетболен прийом, засланяйки я с тяло в последния момент. В случая удовлетворението идва отчасти заради самото преживяване. Но ви моля, не рискувайте отвъд разумните граници. Екипировката – да, но себе си – не.

Дотук излиза, че различната снимка е колкото направена от нас, толкова и случила ни се. Мога да го опиша и като да застанеш на пътя на шанса, имайки готовност да го оползотвориш и да се надяваш да не те заобиколи. Няма да ви отчайвам с математически допускания. Но ако искате да си усложните допълнително задачата, използвайте нестандартна техника в практически неповторим миг. Дори частичните успехи носят чували с удоволствие. Като снимката, на която може би само авторът се радва. Но е важно да има и такива.

Помага и умението понякога да се абстрахирате от собствения си перфекционизъм в техническо отношение. Снимката ми, получила най-много признание, е заснета още в зората на любителския ми период с раздрънкан обектив, който значително деформира контурите на… в случая няколкостотин фигури. Но пък съм видял картината и вътрешно, още преди да я заснема. Имал съм някаква съобразителност, някакъв изблик на креативност, неблагоразумието да направя само един кадър. Нека споделя и какво ми мина тогава през главата. Приблизително: „Всеки ще го види по този начин и десетки хора ще имат такава снимка. Има ли смисъл да го правя? Да, аз отговарям за себе си.“ Да не ви пука какво правят колегите. Снимайте за вас самите.

Въпрос на шанс, значи? Не задължително. Званието „уникална снимка“ е в крайна сметка преувеличено. Та можем да работим целенасочено, за да постигнем удовлетворяващия ни резултат. А практически неповторимите мигове на практика се повтарят. От време на време. Тогава различната снимка може да бъде планирана. Понякога е въпрос на постоянно търсене на нестандартна гледна точка (уви, след втория път става стандартна), понякога е въпрос на интересен ъгъл (не рискуваме ли да стане безинтересен), на типичното фотографско усърдие (дръжте се за него!), на…

Търпение… търпение… търпение… това е мантра за фотографи.


За сватбената фотография

От гледната точка на някой замесен в кашата… Надявам се подробната публикация да ви бъде максимално полезна, когато ви предстоят решения.

Най-често сватбената фотография е връзката между професионалните фотографи и случайните клиенти. Изглежда на пръв поглед като лесен начин за реализация, масово привлича навлезлите и навлизащите във фотографията, а това предизвиква разпалени дискусии, противоречия, недоразумения… като във всяка друга комерсиална сфера, всъщност – за мен това са съвременни факти. Нормално е и дори е добре да възникнат някои въпроси. Един по един ще опитам да покрия най-важните.

Кого можем да наречем професионалист? За съжаление често преобладават отговори, правилни от комерсиална гледна точка, а не от идеална – т.е. реални умения, отношение, високи собствени критерии и т.н. А добрата страна е, че фотографските резултати могат да бъдат наблюдавани и да говорят за авторите си. В епохата на онлайн комуникациите това е особено лесно, но лесно стават и заблуди. Известни са ми случаи – и в сватбената, и в репортажната сфера, в които снимки на колеги са използвани без разрешение и без никакво морално право, за да привличат вниманието към чужди услуги – на реално съществуващи и печелещи фирми. И от наша, и от ваша страна е неоправдано да разчитаме на правната система за изглаждане на подобни недоразумения. Затова е важно фотографът да е спечелил доверието ви преди изпълнение на задачата. Препоръчвам да не пропускате среща наживо, преди да ангажирате някого, да разберете какво действително може да ви предложи. Цените могат да варират в много широки граници, едни да бъдат близо десетократно по-високи от други, но при всички случаи е важно резултатите да оправдават средствата и очакванията. Това, което се надявам за себе си, е да създавам адекватни очаквания най-вече чрез примерите за сватбена фотография, които показвам. Уви, свикнали сме да свързваме високата цена с високо качество и ниската цена с ниско качество, а в тази сфера и в нашата среда това може да бъде доста подвеждащо. Лично предпочитам да държа ниска цена по две причини – популярност се натрупва изключително бавно, а и искам да бъда достъпен – да докажа, че високо качество може да има навсякъде и всеки, който наема сватбен фотограф, трябва да получава такова. Ако изобщо има за приоритет да получи нещо повече от обикновено регистриране на събитието.

Кога си заслужава да наемем професионалист и какви са критериите за качество? Когато желаете да се налаждавате на изкуството. Когато искате да сте сигурни, че интересни моменти ще бъдат уловени по начин, който отговаря на естетическите правила. Не всеки един момент във всеки един случай – никой фотограф не е всесилен, но гарантирано ще имате такива кадри. Когато искате снимките от сватбата ви да изглеждат като от списание. Иначе? Снимки за спомен с роднините и от различните етапи на събитието може да ви направи всеки близък с фотоапарат, а и сравнително качествената техника е достъпна напоследък. Мнозина се увличат по фотографията като хоби и в дадени моменти се справят добре. Мнозина ще предпочетат да се доверят на такъв свой приятел. И аз съм бил в ролята на такъв. Няма лошо. Лошото е, когато сте наели някого, който не може да ви предложи повече от това, но цената е била висока, обещаваща качество. Няма закони, които да гарантират високо естетическо ниво. Смехотворни резултати могат да се наблюдават и сред членове на разни асоциации, сдружения. Не се заблуждавайте, епохата на гилдиите е отминала и в условията на глобализация всеки може сам да гради имиджа си. Вярвайте на очите си и собствения си вкус, а не само на думи. И аз мога да се похваля с отличия в конкурси на национално (и не само) ниво, но какво от това? Те също са субективни. Ако не ви допадат показаните снимки в портфолиото (моето или нечие друго), откажете се – едва ли ще получите нещо различно.

Какво ще получим със сигурност? Не можем да очакваме чудеса и да получим нещо, което не се е случило или снимки, за които на фотографа не са бил осигурени достъп или време. Не се получава оригинална и интересна режисирана фотосесия набързо и във всякакви условия. Тъй като основно се занимавам с репортажна фотография, мога да ви уверя, че и в движение има достатъчно привлекателни ситуации и от тях ще имате красиви, интересни снимки. Според реалността. Ако от друга страна често давате инструкции какво да бъде снимано, поемате отговорността за това, кои сюжетни елементи ще присъстват сред снимките и кои ще бъдат пропуснати. Помислете предварително и уговорете това на среща с фотографа си – на какво държите и доколко ще се оставите на собствения му стил.

Какво прави сватбения жанр наистина особен от фотографска гледна точка? Тя е елегантно съчетание на разнообразни репортажни и художествени жанрове. Необходимо е да овладееш всички тях, да прилагаш различни техники и похвати, да търсиш активно… Това е страхотно предизвикателство. Ако искаш да оползотвориш максимално безкрайните възможности на препълнения с емоции и движения сватбен ден. Невъзможно е да покриеш всичко, но можеш да се задоволиш с някакъв минимум. Аз не бих спрял дотам, както не би спрял всеки, изпитващ нуждата да създаде нещо извън клишето. Всеки, който ми се довери да запазя красотата в сватбения ден, може да разчита на това, че няма да спра да я търся. В големите неща, в малките неща, в детайлите, в случайните погледи, в спонтанните реакции… Практиката ми, може би пречупена през мен самия, ме е убедила в следното:

Красотата може да е навсякъде. Всички вие сте красиви! А аз искам да ви покажа това и го правя – чрез фотография за вас или за мен самия, чрез истории в печатни издания или онлайн.